Дома го очакваха нови радости... Там неговото семейство, приятелите и познатите му устроиха такива овации, че му се стори да е принесъл наистина твърде много полза на отечеството и че ако го нямаше на света, за отечеството може би щеше да бъде много лошо. Юбилейният обяд се състоя изключително от тостове, речи, прегръдки и сълзи. С една дума, Жмихов никак не очакваше, че неговите заслуги ще бъдат взети тъй присърце.

— Господа — каза той преди десерта, — преди два часа аз бях удовлетворен за всички онези страдания, които се налага да преживее човек, който служи, тъй да се каже, не на формата, не на буквата, а на дълга. През цялото време на моята служба аз винаги държах за принципа: не публиката за нас, а ние за публиката. И днес аз получих висша награда! Моите подчинени ми поднесоха албум... Ето! Аз съм трогнат.

Празничните физиономии се наведоха над албума и почнаха да го разглеждат.

— А албумът е хубавичък! — каза дъщерята на Жмихов, Оля. — Мисля, че струва към петдесет рубли. О, каква прелест! Татенце, я ми дай ти този албум. Чуваш ли? Аз ще го скрия... Такъв хубавичък.

След обяд Оличка занесе албума в своята стая и го заключи в масата си. На другия ден тя извади от него чиновниците и ги захвърли на пода, а вместо тях постави своите пансионерски приятелки, формените вицмундири отстъпиха мястото си на белите пелеринки. Коля, синчето на негово превъзходителство, събра чиновниците и боядиса дрехите им с червена боя. На безмустачните нарисува зелени мустаци, а на голобрадите — кафяви бради. Когато вече нямаше какво да боядисва, той изряза от картичките човечета, прободе им очите с топлийка и почна да играе на войничета. Като изряза титулярния съветник Кратеров, той го закрепи на една кутийка от кибрит и в такъв вид го занесе в кабинета на баща си.

— Татко, паметник! Виж!

Жмихов се разсмя, наведе се и в умиление смукна бузичката на Коля.